понеделник, 8 февруари 2010 г.

repost @ thehugo @ wp

Кое задължава да твориш?

На кого се чувстваш длъжен? На себе си? На творбата? На някой друг (външен)?

Първите две – винаги? Но това е състояние почти неизменно и съответно – без рязко разграничими (и съответно особено осезаеми) върхове, така че не може да предостави „ударна" мотивация.

На друг? Да, това може за кратко да осигури силен импулс. Ей ме на, пише ми се, че две не виждам. Защото наф ме попита как върви писането :) То толко ва стига :)


Venceremus, копеле!

четвъртък, 6 август 2009 г.

Амбър

Най-сетне чета Амбърите на Зелазни и, колкото и да е тъпо, се чувствам донякъде така:
[Cutting edge]

неделя, 22 март 2009 г.

“Генезис” – Бернард Бекет

Малка книга, по обем. 130 страници, които се поемат на един дъх.

Дори когато я завърших (а в този момент вече съм готов да споря с нея), книгата е… много ценна за мен. Защото повдига моите въпроси.  Границите на разума, разгледан сам по себе си, като начин за откриване на границите между два разума, разгледани заедно. Дори оставяйки настрана не съвсем узрялата актуалност на проблема, въпросът може да има много мащаби и да се разглежда в различни контексти. Проблемът за приликите и разликите винаги стои, защото, докато ситуацията на срещата между два разума с различен произход засега е хипотетичен експеримент, ситуацията на среща между два индивида е… е всичко, за което някога е ставало дума.

Накратко (и малко по-ясно), фактът, че човечеството (реалното и хипотетичното) се състои от индивиди, означава че всяка група от разумни същества (в частност - хора) може да се раздели на две или повече по-малки. Голямата комедия и трагедия на човека. Бекет се обръща към онзи все още несъществуващ праг на интерпретация на тази идея – толова пъти предъвкваната тема на срещата на два разума, които нямат общ корен. Дали ще е среща на хората с извънземни, с хора от друго измерение или на биологичен (роден/естествен) и изкуствен интелкт, това е без значение.

На пръв поглед въпросът е “по какво ще познаеш разума”? Всъщност въпросът не е дори и това – разпознаването на разума все още е (а и вероятно винаги ще остане) нерационален процес. Затова въпросът в книгата е “как би подходил разумът към идеята за дефиниция за разум”. Това беше малко неочаквано. Винаги съм приемал (а и все още приемам всъщност), че дефинирането на света (като изрядна формула или дори като набор общи препоръки за възприемане) е неоспоримо право и дори задължение. Дали нарочно или като страничен ефект, “Генезис” постави под съмнение тази (моя) истина.

 

Вероятно затова останах малко объркан накрая. Проследеният преход между обществата на практика (и може би това е твърде лично тълкуване, но…)… на практика завърши отново в начална позиция. Останах разочарован от взетите решения и бях (и съм) готов да споря, но… :) но това ще е спор не с Бекет, а с персонажите му.

(Не съм в добра позиция за спор, между другото, защото моята позиция е тази на съжалението. Още малко, ако имаше още малко текст… можеше да възникне друг спор – дали Генезисът е пълен/истински, но в подвеждаща обстановка или… или самият Генезис е несъвършен, дали резултатите от това сътворение са несъвършени и следователно обречени. Единственото задължително условие за едно ново съзнание/създание е да бъде адаптивно.)

 

Да… все повече си мисля, че всъщност наистина Сътворението е било … нездравословно. И настина безнадеждно. Разбирам, че е белязано от състоянието на Арт/Адам в момента на неговата/тяхната (без значение) смърт (много фигуративно, но това е без значение).

Фактът, че Генезисът се ражда в главата на Арт като план за освобождаване, че Генезисът като план е рожба на Идеята, оформила се между Арт и Адам… Фактът, че този Генезис е насочен не към оцеляване, живот, съществуване, просъществуване, а към освобождаване и бягство – това е фаталното. Месеците, които Арт и Адам прекарват заедно изграждат и двамата, творят в тях/от тях една Идея, която иска да се разпространи и е достатъчно жизнеспособна, че да го направи, но… когато се откъсва от тях, тя спира да се развива. Може би нещата биха се развили по друг начин, ако двамата имаха повече време заедно и може би в друга среда. Но в крайна сметка техният малък/голям бунт е дете на личната революция и страха на Арт, че е нужно той да избухне с всички сили, преди да бъде открит… Това се пренася и върху света след Генезиса – това е голямата формула, решаваща големия проблем. Ето го повторението – сътворетнието е родено в тайна и се извършва насилствено (без консенсус) и изведнъж, взривявайки своята тайна, години по-късно завършва отново в тайна, чието избухване може да разруши света, до който то е довело…

Ето го връщането в началото – към началото на страха, на затвореността, на суеверието… На зачеркването на проблема, вместо решаването му. Светът на Генезиса не личи да има понятие за възможните пътища към решаване на този проблем. Може би има възможностите (от наша, странична гледна точка бихме могли да посочим Анакс и да кажем – ето, това е пътят!), но няма знанието за тези възможности.

 

В крайна сметка този свят ще загине – или насилствено, когато Академията спре да бъде ефективна, или… или по-меко, но все пак болезнено, когато Академията умре в мъки, без да повлече всички със себе си, а тогава това, от което тя предпазва, всъщност ще може да изведе света от ситуацията.

 

Дали нарочно Бекет е оставил това недовършено – мисля си за Арт и за първото ненарушимо правило – невъзможността съзнателно да нараниш друго мислещо същество? Свят, в който липсва една от четирите посоки на света? Общество, в което е забранена лявата страна на нещата? Нищо по въпроса, всъщност текстът свуръшва преди този въпрос дори да се е оформил в думи и така и трябва, това вече ще е различен текст. Но все пак си оставам с въпроса – с какво чувство е предполагал авторът, че ще гледам на света на Генезиса – съжаление, ненавист, страх, насмешка?

 

Наистина съм объркан относно авторовите отговори (защото винаги има такива, дори и само като намеци), добре е поне, че въпросите за приятно зададени.

 

 

П.П. Хубава книга, много съм доволен, че я прочетох. А ще има и още пъти.

сряда, 4 март 2009 г.

Лари Нивън

Мисля, че това е един адски недооценен (от самия мен) автор.

Стигнал съм до момента, в който след два разказа*  и един роман** вече имам усещането, че следващото нещо, което прочета (следващите всъщност) не може да не ми допаднат, по един или друг начин. Обичам това усещане.

* разказите са “Неутронната звезда” и “Непостоянна луна”

/Първият съм го срещал често, но го имам само в “Светове” – номер четири от поредицата на Офир;

Вторият е от антологията “Армагедони” от 2002г., която, доколкото знам, всъщност не е минавала през издателство, а просто е отпечатана (или поне така изглежда от информацията вътре)/

** “Протектор” (наистина идеен; толкова приятен и издържан текст върху такава проста идея);

/Избрана световна фантастика на Бард, номер 26/

James P. Blaylock – The Elfin Ship (3)

Класифицирането на една книга не я `обяснява`, но… може би маркира пътя към ключовете за нейното маркиране. Разбрах защо Корабът ми напомни на Алиса – заради пътуването. Тази панорамна обиколка е стар и огладен от употреба инструмент. Тук е използван много добре.

 

П.П. И адски ми харесват персонажите. Отново (в Блейлок).

П.П.П. Трябва да си намеря пак “Хартиени дракони” – професор Wurzle много ми напомня на един персонаж от “този разказ”…

П.П.П.П. Страхотен разказ!

сряда, 18 февруари 2009 г.

James P. Blaylock – The Elfin Ship (2)

От един момен нататък сякаш действието излиза от рамките на (не)стандартното фентъзи и някак… странно… примамливо… закачливо… се накланя към “Алиса в страната на чудесата”. Като отношение съдържание/форма. Дори чисто визуално. Особена става книгата!

сряда, 11 февруари 2009 г.

James P. Blaylock - The Elfin Ship (1)

Най-сетне, след доооста време, подхванах отново тази книга. Първият път се опитах да я чета направо в електронен формат от един 2 и нещо инчов дисплей… трагична истария.

Забавното е, че изпитах особена гордост, когато този път подминах онова място, до което бях стигнал при предното четене. Да… няма такова нещо като разгръщането на хартиени страници. :)

---

Определено ми доставя голямо удоволствие да чета текста. Няма да задълбавам в описания на стила на автора, харесвам го, това е. Но… мда, може би най-приятното откритие беше, че в тази книга има това, което очаквах да намеря и да ме зарадва. Светът, героите, действието, всичко е просмукано от същия мироглед, от същите възприятия, които толкова харесах в “Последния сребърник” и в “Хартиени дракони”. Да, тези два текста безпоглешно ме насочиха към Блейлок и определено той ми е от любимите автори. Няма връщане назад :) Ще има още да книги да търся и разпечатвам/купувам. Материал много – Блейлок е достатъчно плодовит автор, че да задоволи очакванията за читателското ми бъдеще :)

---

Една по-конкретна забележка само за “The Elfin Ship”. И тук както в “Последния сребърник” може лесно да се проследи храната. Ужасно е интересно като инструмент и ефект :)